Новини | Фотогалерии | Наблюдения | Астрономически календар на ИА с НАО | Други астрокалендари

 

По-нови снимки

  

АКТУАЛНА АСТРОНОМИЧЕСКА СНИМКА

 

 

В тази страница Ви представяме фотографии от актуални астрономически явления или на различни астрономически обекти, достъпни за наблюдение през текущия сезон. Снимките са заснети от наши професионални астрономи и от изтъкнати астрофотографи-любители, с инструментите на обсерваторията или с лична техника. Представена е кратка информация за природата на самите обекти и за методите, по които са получени техните изображения. 

 

 

10 декември 2011 г.

 

Пълно лунно затъмнение на 10 декември вечерта.

 

 

Затъмнената Луна над Черно море, Варна.

 

Фотоапарат Canon 40D, обектив 2.8/300, експозиция 2s при 800 ISO.

 

Снимка и цифрова обработка: Емил Иванов

 

 

 

Затъмнената Луна над Родопите, НАО-Рожен.

 

Фотоапарат Canon EOS 350D, обективи Revuenon 2.8/135 и Таир 3-С, 4.5/300.

 

Снимки: Пенчо Маркишки.

 

Информация за характерните моменти на явлението

 

 

 

5 декември 2011 г.

 

 

 

Спектър на мъглявината M42 в съзвездие Орион, заснет с обективна призма

Една интересна задача, подходяща за всеки по-напреднал любител на астрономията, е заснемането на спектри на различни астрономически обекти. По-широките и ярки линии в такива спектри лесно се регистрират чрез един прост метод на работа, наречен обективна призма. Накратко - паралелният светлинен сноп, идващ от небесния обект, се пречупва през триъгълна призма преди да попадне в обектива на телескопа. Така целият телескоп (или фотографски телеобектив) с монтираната пред него призма се превръща в спектрограф. Освен звездни спектри, по този начин могат да се фотографират и спектри на ярки емисионни мъглявини - дифузни и планетарни.

Често се казва, че спектърът на даден астрономически обект е неговият ”паспорт”, защото той говори за химическия му състав и за ред други негови характеристики. Спектрите на горещите газови мъглявини съдържат ярки разноцветни линии, наблюдаващи се на по-тъмен фон - т.нар. емисионни спектри. Но за разлика от звездите, мъглявините имат определени видими размери и форма върху небето, затова ако заснемем спектър на мъглявина с обективна призма, кадърът ни ще съдържа не точно спектрални линии, а поредица от разноцветни изображения на самата мъглявина, видими вдясно на снимката. Местоположенията на тези образи ще съответстват на позициите на по-ярките линии в спектъра - главно на тези на водорода и кислорода. Ако посочите изображението с мишката, ще видите по-кратко експониран спектър на M42, в който някои близки линии като OIII и Hβ се различават по-отчетливо.

Този метод е подходящ за заснемане на спектри с ниска резолюция, както на ярки, така и на слаби обекти. Неговото предимство е, че поради малкият брой използвани оптични детайли - само призма и обектив, светлинните загуби са много по-малко отколкото в един класически спектрограф. Освен това нужната за експеримента установка се конструира лесно и с нея бързо се постигат атрактивни резултати, които могат да послужат за демонстриране на някои основни принципи в оптиката и спектроскопията.

 

Дължини на вълната λ за по-ярките линии в спектъра на M42:

Линия	λ [nm]	Цвят и химически елемент:
Hα	656.3	червена, водород.
He I	587.6	жълта, хелий.
O III	500.7 и 495.9	зелени, забранени линии на кислорода.
Hβ	486.1	синьо-зелена, водород.
Hγ	434.0	синя, водород.

 

Вижте също:

Спектър на мъглявината Орион - спектрографска снимка съпоставена с IDL-графика;

Повече за метода ”обективна призма” от автора на снимката.

 

Технически данни: фотоапарат Canon 350D, телеобектив Таир 3-C, 4.5/300 с монтирана пред него триъгълна призма, с пречупване 25^o за зелените лъчи. 03.12.2011 г.

 

Снимки, цифрова  обработка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

19 ноември 2011 г.

 

 

Кометата 45P/Honda-Mrkos-Pajdusakova

Кометата 45P е открита на 3 декември 1948 г. Тя носи имената на японският любител-астроном Минору Хонда, чешкият астроном Антонин Мркос и словашката астрономка Людмила Пайдушакова. Периодът на кометата е 5.25 години, а поредното й преминаване през перихелия бе на 28 септември 2011 г., на разстояние близо 80 млн. км. от Слънцето.

През тези нощи 45P се движи на фона на звездите от съзвездие Девица, с яркост около 14-та видима звездна величина. Яркостта и ъгловата й скорост на преместване намаляват. Фотографски, след няколкоминутна експозиция се регистрира изящна дълга плазмена опашка, но визуалното й наблюдение е трудно дори през мощен телескоп.

 

Технически данни: 12” ASA астрограф, f/3.6, CCD-камера SBIG STL 11000 M, монтировка ASA DDM 85.

Експозиции: по 6 мин. във филтри L, R, G и B, общо 24 мин.

 

Снимка и цифрова  обработка: Емил Иванов.

 

 

 

11 ноември 2011 г.

 

 

 

Ралицата

През ноември около 21:30 ч вече можем да наблюдаваме на изток изгрева на най-красивото съзвездие на звездното небе - Орион. То предстои да бъде видимо през дългите и студени зимни нощи, чак до сутринта. Човекоподобната фигура на съзвездието, очертана от бляскави звезди, е привличала вниманието на хората от незапомнени времена, предизвиквайки тяхната фантазия. Древните гърци увековечили в нея митичният ловец Орион, бродещ с двете си кучета - Голямото и Малкото куче. Българският народ е проявил не по-малко въображение и е виждал в същата част на небето цяла сцена, свързана с бита на хората от стари времена: орач държащ рало, теглено от два вола и бягащо наблизо куче. Този митологичен комплекс е известен в българската народна астрономия с името Ралица. В него най-бляскавата звезда на небето - Сириус е орачът. Ралото е богато обрисувано от звездите на пояса на Орион, мечът му и звездата Саиф. Остенът (или копралята), който орача държи, са звездите Ригел, τ и η от Орион. Воловете са Бетелгайзе и Белатрикс от раменете на Орион, а кучето на орача - звездите Процион и Гомеиза от близкото съзвездие Малко куче.

Ако посочите изображението с мишката и задържите показалеца й върху него, ще задействате анимация, съпоставяща през интервал от 3 секунди фигурите на Орион, Голямото и Малкото куче, с тези от сцената Ралица.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350D, обектив EFS 18 - 55, експозиция 100s при F/4 и светлочувствителност 800ISO, водене от лека преносима екваториална установка, конструирана от автора.

 

Снимка, цифрова обработка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

8 ноември 2011 г.

 

 

 

Зодиакална светлина преди изгрева, от НАО

Ако през октомври или ноември излезете на открито в края на ясна и безлунна нощ, в интервала от 1 час и 40 минути до около 1 час и 20 минути преди изгрев слънце, ще забележите над източния хоризонт слабо белезникаво сияние. Вероятно ще помислите, че това е вече пробуждащата се зора, но ще сгрешите! Забележете формата му – то се издига над хоризонта като клин, наклонен надясно. По-опитният наблюдател ще забележи, че сиянието е ориентирано по протежение на еклиптиката – видимият годишен път на Слънцето по небесната сфера. Това е т. нар. зодиакална светлина, която няма нищо общо със зората. Нейното сияние се наблюдава на фона на близките до Слънцето зодиакални съзвездия, около началото на астрономическия полумрак сутрин и в неговия край вечер. За нашите географски ширини най-удобните периоди за наблюдение на зодиакална светлина са през есенните месеци – рано сутрин на изток и в края на зимата – вечер след догарянето на залеза, на запад. Тогава за нас еклиптиката се издига стръмно над хоризонта, а Млечният път е видимо далеч от Слънцето и неговото сияние не се смесва с това на зодиакалната светлина. За да я наблюдаваме удобно, трябва да сме достатъчно далеч от светлините на градовете в безлунна нощ, при отлични метеорологични условия.

В междупланетното пространство в централната част на Слънчевата система се разпростира прахов диск, лежащ в равнината на еклиптиката. Той съдържа прахови частици останали още от времето на формирането на Слънчевата система, както и такива, донесени от преминалите покрай Слънцето комети. Този прах разсейва дифузно слънчевата светлина, пораждайки така сиянието на зодиакалната светлина.

На снимката: зодиакална светлина и преминал метеор заснети от НАО-Рожен сутринта на 5 ноември 2011 г. в 05:40 официално време. Ако посочите изображението с мишката, ще видите очертанията и имената на близките съзвездия.

 

Технически данни: фотоапарат Canon 40D, обектив 4/10, експозиция 60s при светлочувствителност 1000ISO.

 

Снимка и цифрова  обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

30 октомври 2011 г.

 

 

Пръстенообразната мъглявина М57 и галактиката IC1296 в съзвездие Лира

Пръстенообразната мъглявина (Ring Nebula – M57 или NGC6720) в съзвездие Лира е една от най-известните и най-достъпни за наблюдение планетарни мъглявини. С яркост 8.8-ма звездна величина и с ъглов диаметър 1.2 дъгови минути, тя е достъпна за неголям телескоп с диаметър на обектива поне 8 - 10 см. Разстоянието до Пръстенообразната е близо 2300 светлинни години и предвид видимите й размери, тя заема пространство с диаметър близо 2.6 светлинни години. Мъглявината е останка от загинала звезда, достигнала до стадий червен гигант и изхвърлила вещество в околното пространство. В центъра на мъглявината се намира бяло джудже с блясък 15.7 звездна величина и с маса ~1.2 слънчеви маси. То осветява мъглявината отвътре, възбуждайки синьо-зеленикавото светене на кислорода от по-вътрешните й части, в дължини на светлинната вълна 495.7 и 500.7 nm - т.нар. забранени линии на кислорода, наблюдаващи се само в условия на дълбок (космически) вакуум. Червено-оранжевото светене на външните части на мъглявината се дължи на излъчването на водорода на 656.3 nm (Hα) и на азота на 654.8 и 658.3 nm (забранени линии на азота).

Телескоп с по-голям диаметър е способен да регистрира други интересни обекти във видима близост до Пръстенообразната, като спиралната галактика IC1296 (SB-тип) с яркост 15.1 звездна величина. Това е чудесен пример как видимата близост на два астрономически обекта (в случая отстоящи само на 4’) далеч не значи, че е налице и физическа близост. Разстоянието до IC1296 е около 220 милиона светлинни години, докато Пръстенообразната М57 се намира в пределите на нашата галактика. В рамките на кадъра се забелязват още няколко по-слаби галактики.

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до –110^оС.  Експозиции и филтри: 600s в R, 600s във V и 600s в B.

 

Снимка: Даниел Чанлиев и Пенчо Маркишки.

Цифрова  обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

19 октомври 2011 г.

 

 

Кометата C/2009 P1 (Garradd) сред звездите на Херкулес

До края на октомври кометата C/2009 P1 (Garradd) ще се движи в южната част на съзвездие Херкулес. Яркостта й бавно ще нараства. Сега е достъпна за наблюдение с по-мощен бинокъл или с малък телескоп, но двете й опашки се регистрират най-добре на фотографии като горната.

 

Технически данни: 50/70/172 см Шмит телескоп на НАО, CCD-камера FLI  PL 16803. Експозиции: по 15 мин. във филтри B, V и R (3 експозиции по 5 мин. във всеки от филтрите). В един от кадрите в B е видима траектория от сателит. 18.10.2011 г., 18:00 UT.

 

Снимка и цифрова обработка: д-р Галин Борисов, ИА с НАО при БАН.

 

Вижте също:

Карта на видимият път на C/2009 P1 от края на август 2011 до средата на март 2012 г,

Орбитални елементи и eфемериди на кометата от сайта на IAU MPC.

 

 

 

2 октомври 2011 г.

 

 

Съзвездието Голяма мечка прозиращо през високи облаци

Голямата мечка ниско над северозападния хоризонт веднага след свечеряване - типична картина за есенното звездно небе. Прозиращите през високи (цирусови) облаци по-бляскави звезди се изобразяват във фотографиите обгърнати с красиви меки ореоли - ефект, който някои астрофотографи умишлено целят и постигат след специална цифрова обработка. В случаите когато ефекта е естествено получен, в снимките се наблюдават и самите цирусови облаци, най-често осветени от светлините на близки градове.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350D, обектив Pentacon 2.8/29, експозиция 60s при f/4 и светлочувствителност 800ISO, с водене от лека преносима екваториална установка, конструирана от автора.

 

Снимка: Пенчо Маркишки.

 

 

 

25 септември 2011 г.

 

 

Мъглявината Какавида в съзвездие Лебед

И с тази снимка оставаме в пределите на съзвездие Лебед, като отместваме поглед само на 10 градуса в посока изток-североизток от Северна Америка и попадаме на друга красива мъглявина – Какавидата в Лебед (Cocoon Nebula – IC 5146, Caldwell 19 или Sharpless 2-125). Тя е също емисионна мъглявина – област на звездообразуване, отдалечена от нас на около 4000 светлинни години. Видимите й размери от 12 дъгови минути говорят за реален размер в пространството от близо 15 светлинни години. Във вътрешността на мъглявината се е формирал куп от 20-тина горещи млади звезди, чието мощно лъчение възбужда червеното светене на водорода и осветява по-далечните региони на мъглявината в синкав цвят – нещо типично за отражателните мъглявини.

На снимката: централната област на мъглявината в едър план, с част от младите звезди, формирали се в нея, вкл. и най-ярката централна звезда на възраст едва няколко стотин хиляди години.

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до –110^оС.  Експозиции и филтри: 600s в R, 600s във V и 900s в B.

 

Снимка: Даниел Чанлиев и Пенчо Маркишки.

Цифрова  обработка: Емил Иванов.

 

 

 

19 септември 2011 г.

 

 

Част от мъглявината Северна Америка в съзвездие Лебед

Емисионната мъглявина Северна Америка (North America Nebula - NGC 7000 или Caldwell 20) се наблюдава на фона на Млечният път в съзвездие Лебед, на около 3 градуса източно от най-бляскавата звезда в това съзвездие - Денеб. Мъглявината наподобява по форма континента Северна Америка, от където носи името си. Тя е твърде обширна - с ъглови размери около 2 градуса, но има ниска яркост и в окулярите на бинокъл се наблюдава по-скоро атрактивното звездно струпване в тази част на небето, отколкото светенето на самата мъглявина. Фотографски обаче Северна Америка се регистрира лесно с характерният си червен цвят. Тя се откроява ясно дори в панорамни снимки на тази част от Млечния път, получени с нормални или широкоъгълни фотообективи.

Разстоянието до мъглявината не е точно определено, тъй като не е сигурно коя е звездата, йонизираща водорода в нея, който вследствие това свети в червената си спектрална линия Hα. Ако това е мощно излъчващият гигант Денеб, то логично разстоянието до мъглявината ще е съизмеримо с това до Денеб - около 1800 светлинни години. Северна Америка е част от по-голям комплекс от светещи газови мъглявини, част от които са закрити за нас от по-близко разположени облаци от плътен междузвезден прах и газ. Последните определят видимите очертания на Северна Америка и заемат тъмните райони около нея - например районът съответстващ на Мексиканския залив.

На снимката в едър план е представена южната част на мъглявината, съответстваща на Мексико.

 

Технически данни: 50/70/172 см Шмит телескоп на НАО, CCD-камера FLI  PL 16803. Експозиции и филтри: 420s в B, 300s във V и 300s в R (по 3 изображения във всеки филтър).

 

Снимка: д-р Веселка Радева, Цанко Йорданов и Сантяго Касадо, Международна астрономическа школа Рожен 2011.

Цифрова обработка: Цанко Йорданов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

13 септември 2011 г.

 

 

Кометата C/2009 P1 (Garradd) през 2м телескоп на НАО.

На 11 септември кометата C/2009 P1 (Garradd) прекоси границата между съзвездията Стрела и Херкулес. Тя ще се движи на фона на звездите от Херкулес до 13 февруари 2012 г., като около средата на октомври 2011 видимо ще забави скоростта си и ще смени рязко посоката си на движение - на север към съзвездие Дракон.

До края на септември C/2009 P1 ще остане достъпна за наблюдение с бинокъл или с малък телескоп, с изключение на периода около пълнолунието. При визуални наблюдения са достъпни главата и комата около нея, а опашката и характерният зеленикав цвят на кометата се регистрират само фотографски. Още информация за този небесен странник и за видимият му път сред звездите можете да намерите по-долу в тази страница.

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до -110^оС. 

Експозиции и филтри: 3 кадъра по 120s в B, 3 кадъра по 120s във V и 3 кадъра по 60s в R. Общо 9 кадъра, 540s. Воденето е извършено според собственото движение на кометата, поради което звездните изображения са в трицветни серии.

 

Снимка: Пенчо Маркишки и Александър Куртенков.

Цифрова обработка и текст: Пенчо Маркишки.

 

Вижте също:

Карта на видимият път на C/2009 P1 от края на август 2011 до средата на март 2012 г,

Орбитални елементи и eфемериди от сайта на IAU MPC.

 

 

 

4 септември 2011 г.

 

 

Звездното небе в края на лятото

В ясните и безлунни нощи през септември, веднага след стъмване можем удобно да наблюдаваме светлият силует на нашата галактика – Млечният път. Той пресича величествено небесния купол от съзвездието Персей на североизток, до съзвездието Стрелец над югозападния хоризонт, където се наблюдава най-ярката му част. С напредването на нощта Млечният път променя ориентацията си. Започва от изток – от съзвездията Колар и Бик, продължава нагоре почти до зенита и се спуска на запад към залязващото съзвездие Лебед. През тази есен около 22 ч. над източния хоризонт вече е видима ярката планета Юпитер, която е на близо 20 градуса от звездния куп Плеяди.

Преди разсъмване източната част на небето ще бъде заета от зимните съзвездия Орион, Близнаци, Бик, Колар и др., в който Млечният път е слаб и се ”разлива” широко. Марс ще се движи в съзвездието Близнаци, с яркост около 1.3-та звездна величина. Най-удобният период за наблюдение на бързо преместващият се по небето Меркурий е сега – в началото на септември, когато той ще изгрява около час и половина преди Слънцето и ще може да се наблюдава в изсветляващото небе на изток.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350 D, обектив Sigma EX DG 1.8/20, експозиция 80s при светлочувствителност 800 ISO, с водене от лека преносима екваториална установка, конструирана от автора.

 

Снимка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

30 август 2011 г.

 

 

Свръхнова в галактиката М101

През последните няколко нощи вниманието на астрономите по света е привлечено от свръхновата PTF 11kly от тип Ia, взривила се в галактиката М101 в съзвездие Голяма мечка.

Свръхнова е едно от най-динамичните явления във Вселената - колосална експлозия на звезда, при която се развива блясък съизмерим с яркостта на цялата галактика, в която тя се случва. Привидно изглежда че на небето се появява нова бляскава звезда, но всъщност това е гибел на звезда. Освен това явлението е нетрайно - блясъкът от взрива спада за време няколко седмици или месеци.

Ако в една двойна звездна система съставена от червен гигант и бяло джудже е налице процес, при който поради гравитационното взаимодействие между двете звезди, вещество от червения гигант попада върху повърхността на бялото джудже, може да се достигне до повишаване на налягането в недрата на последното под въздействие на тежестта на пренесеното вещество. Ако при това се достигне до една критична маса на джуджето, наречена граница на Чандрасекар (около 1.44 слънчеви маси), в недрата ще започне свиване на веществото - колапс и температурата там ще се повиши до стойности, при които ще започне термоядрен синтез със сливане на ядрата на въглерода и др. налични елементи в джуджето, в ядра на още по-тежки химически елементи. Този процес е съпроводен с отделяне на огромно количество енергия. Границите на зоната, в която ”се е запалила” тази реакция ще се разширят с голяма скорост към повърхността на джуджето и ще възникне катастрофален взрив на свръхнова от тип Ia, пагубен за звездата. При него продуктите от термоядрения синтез ще се изхвърлят в околното пространство във вид на гореща обвивка, разширяваща се с много висока скорост - около 10 000 km/s. Блясъкът на взрива ще бъде милиарди пъти по-силен от яркостта на Слънцето и той би се забелязал в телескоп дори ако се случи в далечна галактика.

Ако свръхнова избухне в нашата галактика, нейният блясък може да стане видим и през деня, а след време около мястото на взривилата се звезда ще се наблюдават нейните останки, често във вид на слаби нишковидни мъглявини (т. нар. Supernova Remnants), каквито са например няколкото дъги съставящи Воалите в съзвездие Лебед (Veil Nebula - NGC6992, NGC6960, NGC6995, NGC6974, NGC6979 и IC1340). Тези останки са горещи и имат излъчване в рентгеновата област. По снимки на такива останки направени през интервал от няколко години, може да се отчете продължаващото им разширение в пространството - вижте анимацията Разширяването на Ракообразната мъглявина по-долу в тази страница. На мястото на загиналата звезда остава малък (около 10 - 15 км в диаметър) свръхплътен бързовъртящ се обект, съставен от т. нар. изродено вещество - неутронна звезда, която може да се наблюдава в радиодиапазона и във видимата област на спектъра като пулсар. Изхвърленият при взрива в космическото пространство материал съдържа всички химични елементи по-тежки от хелия - продукти от термоядрения синтез, протичал в недрата на звездата през целият й живот, и също - елементите по-тежки от желязото, образувани по време на самият термоядрен взрив. Така те влизат в състава на газовите и праховите мъглявини в междузвездното пространство, в които на по-късен етап се формират нови поколения звезди, евент. с планетни системи около тях.

Ако станем свидетели на свръхнова, не бива да забравяме, че събитието реално се е случило преди толкова години, колкото са били нужни на светлината за да пропътува разстоянието от мястото на взрива до нас. В случая с PTF 11kly в галактиката М101, светлината изминава разстоянието от тази галактика до нас за време близо 27 милиона години, т.е. преди толкова време се е случила самата експлозия там. Независимо от това днес можем да изследваме тези явления в детайли, с модерните средства на съвременната астрономия. Резултатите от тези изследвания хвърлят нова светлина върху разбиранията ни за еволюцията на световете и за развитието на Вселената в глобален мащаб.

 

Технически данни: 12” ASA астрограф, f/6.3, CCD-камера SBIG STL 11000 M, монтировка ASA DDM 85.

Експозиции: 30 мин. в L-филтър и по 20 мин. в R, G и B-филтри, общо 90 мин. 27 август 2011 г.

 

Снимка и цифрова  обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

23 август 2011 г.

 

 

 

Хелиакален изгрев на Сириус от НАО

Ако една звезда изгрява немного време преди Слънцето и се наблюдава на изток в настъпващата зора, в продължение на няколко поредни утра от годината, казваме, че нейният изгрев е хелиакален (предутринен). Със всяко следващо денонощие изгревът на тази звезда ще подранява с 3 минути и 56 секунди, тъй като с толкова звездното денонощие е по-кратко от слънчевото. Така след около месец изгревът на звездата ще се наблюдава преди настъпването на утринния полумрак, т.е. на фона на все още тъмното нощно небе. Но това означава, че на някаква по-ранна дата, същата тази звезда е изгряла дновременно със Слънцето или с разлика по-малка от 2 минути спрямо него.

Периодът, през който се е наблюдавал предутринният изгрев на най-бляскавата звезда – Сириус, е имал особено значение за древните египтяни. Те забелязали, че този изгрев съпътствал ежегодния разлив на Нил и се случвал около момента на лятното слънцестоене, затова с него отбелязвали началото на новата година в своя календар. Така съставен според годишния цикъл на Сириус (Сот), календарът изглеждал доста по-съвършен – месеците не се разминавали толкова бързо с годишните сезони, както се случвало в лунния календар. Счита се, че по времето на фараона Унас от края на Петата династия – около 2350 г. пр. н.е., календарът вече е бил въведен в Египет (според някои тълкувания на „Текстове от пирамидите” това се е случило още по-рано – около 2800 г. пр. н.е.). По времето на Унас Сириус е изгрявала едновременно със Слънцето около 5 юли, отнесено към Юлианския календар. Това значи, че предутринният изгрев на звездата е можел да бъде наблюдаван визуално за пръв път около 19 юли, когато Сириус е изгрявала вече по-рано в полумрака, а Слънцето в този момент е било на около 11° под хоризонта. Тогава през същия период е настъпвало и лятното слънцестоене – около 13 юли стар стил.

Изгревът на Сириус и Орион (Сах или Саху) в утринната зора е било явление с голяма религиозна символика. В него египтяните виждали олицетворение на ежегодното обновление в природата - прииждащият Нил, носещ плодородни наноси, обещаващи изобилна реколта. Явлението е било свързвано и с вярата в прераждането на мъртвите. Съзвездието Орион нерядко е било отъждествявано с Озирис - главен бог, олицетворяващ съзидателните сили в природата. Затова фигурата на Орион е била изрисувана в погребалните камери и върху саркофазите. Звездата Сириус, следваща изгрева на Орион, била отъждествявана с Изида - вярната съпруга на Озирис, следваща го неотлъчно. Изида е богиня на живота и семейството, символ на брачната вярност към съпруга, дори и след смъртта му. Всичко това много добре се илюстрира с химна на Озирис и с два стиха от вече споменатите ”Текстове от пирамидите” – най-древните религиозни текстове, открити някога:

"Те идват, водите на живота, които са на небесата. Те идват, водите на живота, които са на земята... О, Озирис! Водите се надигат, очаква ни изобилие. Времето на разлива е неминуемо, носи го реката която тече в теб Озирис. Нека боговете ти дадат да се възродиш под името Саху (Орион)."  [химн на Озирис]

"Небето е бременно с вино (зората), Нут ражда дъщеря си призори (изгревът на Сириус-Изида), аз наистина се издигам (звездата – прероден фараон), трета след мен е Сот..."  [ТП 1082-c]

"Две тръстикови лодки в небето са на мястото си, за да мога да стигна с тях до Ра. Пресякох, така че да застана от източната страна на небето, когато Ра е в северната му част сред нетленните звезди, които са се подпрели на жезлите си и гледат на изток... Ще застана между тях, защото Луната ми е сестра, а Утринната звезда ми е потомка..."  [ТП 1000-a]

 

Последният стих има твърде интересно възможно тълкуване: ”Пресякох, така че да застана от източната страна на небето” може да означава изгревът на Орион-Озирис и също – прероденият в звезда от това съзвездие мъртъв владетел. Следващото пояснение ”...когато Ра е в северната му част сред нетленните звезди” може би касае времето на лятното слънцестоене, когато Слънцето (Ра) действително е най-високо (северно) над небесния екватор. Също интересен факт е отъждествяването на Млечният път като небесен двойник на р. Нил в химна на Озирис и на други места в древните текстове: ”Те идват, водите на живота, които са на небесата. Те идват, водите на живота, които са на земята...”. Тогава, както и сега, през нощите в периода на хелиакалния изгрев на Сириус, Млечният път се наблюдава най-удобно високо в небето.

 

В наше време и за географските ширини на България Сириус изгрява едновременно със Слънцето на 4 или на 5 август, предвид високосна ли е годината или не. Визуално обаче, предутринният изгрев на тази звезда може да се наблюдава най-рано на 16 август, при това трудно – заради сиянието на зората.

На снимката: хелиакален изгрев на Сириус заснет от кулата на 2м телескоп в НАО. Ако посочите изображението с мишката ще се появят очертанията на по-главните съзвездия, изгряващи преди Слънцето през август.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350D, обектив EFS 18 - 55.

 

Снимка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

20 август 2011 г.

 

 

Лятното небе над Рожен

В летните ясни и безлунни нощи можем най-удобно да се насладим на картината на звездното небе в цялото й великолепие, особено ако сме във високопланинска местност, далеч от светлините на градовете.

На снимката: метеор, появил се на фона на Млечния път в съзвездията Орел и Змия, над купола на 2м RCC-телескоп в НАО.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350 D, обектив Sigma EX DG 1.8/20, експозиция 70s при светлочувствителност 800 ISO, с водене от лека преносима екваториална установка конструирана от автора.

 

Снимка: Пенчо Маркишки.

 

 

 

16 август 2011 г.

 

 

Галактиката Водовъртеж “от близо”

 Галактиката Водовъртеж (Whirlpool Galaxy - M51a или NGC5194) е спирална галактика от Sb-тип, взаимодействаща си с по-малката галактика-спътник M51b (или NGC5195). Двете галактики са отдалечени от нас на разстояние около 23 млн. светлинни години, Предвид тази дистанция и видимите ъглови размери на M51 – около 11 дъгови минути, реалният диаметър на диска на галактиката в пространството е близо 73 000 светлинни години. М51 е една от най-достъпните за наблюдение галактики – с яркост 8.9-а видима звездна величина, тя може да се забележи дори с бинокъл в ясна безлунна нощ.

Галактиката Водовъртеж е открита от Шарл Месие през 1774 г., който я добавя в своя каталог на мъглявинните обекти под номер 51. По-слабата галактика-спътник NGC5195 (от 10.5-а видима звездна величина) е открита 7 години по-късно, от приятелят на Месие – Пиер Мешен (Pierre Méchain).

Тези две галактики, заедно с още няколко: M63, NGC5169, NGC5173, NGC5229, NGC5023, NGC5198 и др., образуват неголяма галактична група, наблюдаваща се в съзвездие Ловджийски кучета. По-мощен любителски телескоп позволява наблюдението на няколко от тях.

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до –110^оС.  Експозиции и филтри: 600s в R, 600s във V и 900s в B.

 

Снимка: Пенчо Маркишки и Даниел Чанлиев.

Цифрова  обработка: Емил Иванов.

 

 

 

14 август 2011 г.

 

 

Юпитер и взривяващ се ярък метеор от Персеидите

Понякога ярките метеори (болидите) завършват пътя си в земната атмосфера взривявайки се. Тази снимка е заснета от покрайнините на Варна при близо 99% пълна Луна, която е причина за високата осветеност на сюжета, предаден тук с цветове като в дневна снимка.

 

Технически данни: фотоапарат Canon 40D, обектив 5.6/10, експозиция 15s при светлочувствителност 1600 ISO. 12 август 2011 г.

 

Снимка: Емил Иванов.

 

 

 

13 август 2011 г.

 

 

Максимум на метеорният поток Персеиди

Наблюденията на максимума на метеорният поток Персеиди през това лято - в нощта на 12 срещу 13 август бе затруднено от пълната Луна, която повиши осветеността на небето и така направи невъзможно визуалното и фотографско регистриране на по-слаби метеори. Дори високопланинските условия не подобриха съществено резултатите - наблюдателите регистрираха малко на брой метеори. Фотографски резултати можеха да бъдат получени само чрез чести, но сравнително кратки експозиции - с много по-кратко времетраене от обичайно практикуваното при този вид наблюдения.

Снимката е получена в 03:44 ч. официално време на 13 август и показва метеор, появил се на фона на звездите от съзвездие Персей - близо до радианта на потока. Забележете преливането на различни цветове по протежение на траекторията на метеора, следствие от промяна на температурата на метеорното тяло, по време на полета му през съпротивителната среда на земната атмосфера.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350 D, обектив Canon EFS 18-55 при апертура F/5.6, експозиция 80s при светлочувствителност 400 ISO, от неподвижен статив (без водене).

 

Снимка: Пенчо Маркишки.

 

 

 

4 август 2011 г.

 

 

Сферичният звезден куп M15 и кометата C/2009 P1 (Garradd)

 Всеки почитател на астрономията мечтае да наблюдава или да заснеме подобен уникален момент - когато някоя комета преминава близо до красив звезден куп, дифузна мъглявина или галактика. В нощта на 2 срещу 3 август кометата C/2009 P1 (Garradd) премина на около 40 дъгови минути от сферичния звезден куп M15 в съзвездие Пегас. Това позволи двата обекта да бъдат снимани заедно в полето на мощни телеобективи и телескопи с фокусни разстояния около 2 метра.

 

Технически данни: 12” ASA астрограф, f/6.8, CCD-камера SBIG STL 11000 M, монтировка ASA DDM 85.

Експозиции: 40 мин. в L-филтър и по 30 мин. в R, G и B-филтри, общо 130 мин. 2 август 2011 г.

 

Снимка и цифрова  обработка: Емил Иванов.

 

Вижте също анимация от 12 кадъра на преминаването на C/2009 P1 до М15

 

 

 

2 август 2011 г.

 

 

Кометата C/2009 P1 (Garradd)

 Кометата C/2009 P1 е открита на 13 август 2009 г. от G. J. Garradd в обсерваторията Siding Spring, Австралия. Това вероятно ще бъде най-атрактивната комета през 2011 г - на фотографии заснети през юли т.г. тя вече ни се представя с развита опашка. Кометата C/2009 P1 ще премине през перихелия си (най-близо до Слънцето) на 23 декември 2011 г., на разстояние от централното ни светило 1.55 астрономически единици (AU) или 231.95 млн. км. Най-близо до Земята тя ще бъде на 5 март 2012 г, на разстояние 1.83 AU или 189.39 млн. км. Очаква се кометата да придобие най-голяма яркост около средата на февруари 2012 г., за когато различните прогнози варират между 5-та и 6-ма видима звездна величина, т.е. около границата на възможността за наблюдение с просто око. Поради това остава препоръчително използването на бинокъл или малък телескоп за нейното наблюдение. В същия този период C/2009 P1 ще се движи в съзвездията Херкулес и Дракон, като ще изгрява над североизточния хоризонт около 1 час след полунощ и ще остава видима до края на нощта.

 

По-атрактивни моменти от видимият път на C/2009 P1 до март 2012 г.:

2 срещу 3 август - на близо 40’ от сферичния звезден куп М15 (6.2^m, 12’) в съзвездие Пегас;

14 август около 4 ч - на близо 18’ от двойната звезда γ Делфин (4.25^m);

27 август около 3 ч - на близо 10’ от сферичния звезден куп М71 (8.2^m, 6’) в съзвездие Стрела;

4 февруари 2012, след изгрева на кометата около 2 ч - на близо 40’ от сферичния звезден куп М92 (6.4^m, 12’) в съзвездие Херкулес;

14 март 2012, около 5 ч сутринта - на близо 2^о от галактиката NGC 4236 (10.7^m, 23’) в съзвездие Дракон.

 

Технически данни: 12” ASA астрограф, f/6.8, CCD-камера SBIG STL 11000 M, монтировка ASA DDM 85.

Експозиции: по 4 мин. във филтри  L, R, G и B, общо 16 мин. 25 юли 2011 г.

 

Снимка и цифрова  обработка: Емил Иванов, с лична техника.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

Вижте също карта на видимият път на кометата C/2009 P1 до края на август 2011 г.

 

 

 

27 юли 2011 г.

 

 

Галактиката Слънчоглед - M63

Галактиката Слънчоглед (Sunflower Galaxy - M63 или NGC 5055) е спирална галактика от Sb-тип в съзвездие Ловджийски кучета. Отдалечена е от нас на 37 млн. светлинни години. Тя е с видима яркост 8.6 звездна величина и има ъглови размери 10 x 6 дъгови минути, което я прави достъпна за наблюдение с неголям любителски телескоп.

Галактиката е открита от Пиер Мешен (Pierre Méchain) на 14 юни 1779 г. и по-късно неговият приятел Шарл Месие я добавя в своя популярен каталог на мъглявинните обекти под номер 63. Галактиката Слънчоглед, заедно с M51 (галактиката Водовъртеж) и още няколко по-малки галактики, формират галактична група, наблюдаваща се по посока на съзвездието Ловджийски кучета.

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до –110^оС.  Експозиции и филтри: 600s в R, 600s във V и 900s в B.

 

Снимка: Даниел Чанлиев и Пенчо Маркишки.

Цифрова  обработка: Емил Иванов.

 

 

 

28 юни 2011 г.

 

 

Болид в лятното небе над вр. Рожен

 На 24 юни в 00:14:52 ч. в небето над вр. Рожен бе наблюдаван и заснет болид (много ярък метеор), от чийто блясък районът на астрономическата обсерватория бе осветен в степен, при която предметите хвърлиха забележими сенки.

На снимката: траекторията на болида, угасващ ниско над северозападния хоризонт, недалеч от фигурата на Голямата мечка. Долу - светлият силует на Млечният път, извиващ се над източния хоризонт.

Снимката е получена с импровизирана All-Sky камера, съставена от фотоапарат монтиран на статив, насочен вертикално към поставено под него изпъкнало огледало. Тази оптична система е с поле 235^о, което позволява едновременно фотографиране на цялата небесна полусфера и обекти в по-близък план, видими до 27.5^о под математическия хоризонт.

 

Технически данни: All-Sky огледало с диаметър 234 mm и радиус на повърхностната кривина 145 mm, фотоапарат Canon EOS 350D. обектив Takumar 1.4/50 при апертура F/2, експозиция 1 min при светлочувствителност 1600 ISO.

 

Снимка: Пенчо Маркишки.

С благодарности към астроклуб Канопус при НАОП-Варна за предоставени технически средства.

 

 

 

25 юни 2011 г.

 

 

Затъмнената Луна на фона на Млечният път - 15 юни 2011 г.

Пълното лунно затъмнение на 15 юни бе атрактивно и с това, че се разви на фона на Млечният път в съзвездие Змиеносец. Това обаче можеха да забележат само наблюдателите, избрали за своите наблюдения места с достатъчно тъмно небе - далеч от градските светлини.

Представяме панорама на небето в района на затъмнението, обхващаща съзвездията Стрелец, части от Скорпион и Змиеносец, Змия, Щит и др., през които преминава Млечният път. Затъмнената Луна (в максимална фаза) се вижда вдясно на снимката.  

 

Технически данни: модифициран фотоапарат Canon 5D, обектив 24 mm F/5.6. Сума от 3 експозиции по 2 min при светлочувствителност 1600 ISO.

 

Снимка и цифрова обработка: Емил Иванов.

 

 

 

21 юни 2011 г.

 

 

Изгрев от НАО в деня на лятното слънцестоене

Изгревът на Слънцето заснет от кулата на 2м телескоп в деня на лятното слънцестоене. Тази година астрономическото лято започна в 20:16 ч официално време днес - 21 юни. Денят продължи 15 часа и 20 мин.

Изследвайки начинът, по който предметите хвърлят сенки по обяд в деня на лятното слънцестоене, Ератостен (III в. пр.н.е., библиотекар в Александрийската библиотека и един от най-видните учени на античния свят) успял да пресметне обиколката на Земята с твърде добра точност.

В египетският град Сиена (днешен Асуан), по обяд в деня на лятното слънцестоене Слънцето се отразявало от водата в дълбоките кладенци, т.е. там то греело вертикално от зенита. По същото време обаче в пристанищният град Александрия, който е разположен на близък меридиан, но доста по на север, отвесно изправен стълб хвърлял неголяма сянка от северната си страна, с ъглова дължина 7^o и 12’ (7.2^o измерени при върха на стълба). Ератостен пресметнал, че този ъгъл е 1/50-та част от пълният кръг (защото 360^o/7.2^o = 50). Следователно ако Земята е кръгла, разсъждавал той, разстоянието между двата града умножено по 50 ще даде земната обиколка. Затова измерили разстоянието между Сиена и Александрия - то било 5000 египетски стадия или 800 км. Резултатът за земната обиколка бил: 800 км x 50 = 40 000 км.

 

Снимка и текст: Пенчо Маркишки.

Вижте карта на Египет с разположението на Александрия и Асуан (Сиена)

Прочетете повече за:

Биографията на Ератостен (EN)

Александрийската библиотека

 

 

 

16 юни 2011 г.

 

 

Пълно лунно затъмнение на 15/16 юни 2011 г.

 Благоприятните метеорологични условия над страната позволиха хиляди любопитни наблюдатели да излязат под нощното небе за се полюбуват на този небесен спектакъл - едно от най-тъмните възможни пълни лунни затъмнения, с продължителност на пълната фаза цели 100 минути.

Снимката показва момент от края на пълната фаза в 00:03 ч. официално време - когато земната сянка започна да открива лунния диск.

 

Още снимки от затъмнението

Характерни моменти на затъмнението

 

Технически данни: огледално-лещов телеобектив MTO 1000, F/10, фотоапарат Canon EOS 350D. Експозиция 1s при 800 ISO.

 

Снимка: Пенчо Маркишки.

 

 

 

11 юни 2011 г.

 

 

Сийфъртовата галактика NGC 4395

Фотометричната променливост е характерна особеност на всички обекти, при които се наблюдава акреция - от тесните двойни системи (катаклизмични звезди, нови-джуджета, галактически черни дупки и др.) до свръхмасивните квазари и сийфъртови галактики.

NGC 4395 в съзвездие Ловджийски кучета е една от най-близките активни галактики от Sd тип, със широки емисионни линии и звездоподобно ядро, излъчващо в рентгеновата област. Най-често тя се споменава и като най-близката и с най-ниска светимост сийфъртова галактика от I тип.

 

Прочетете повече

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B.

Снимка и цифрова обработка: доц. д-р Евгени Семков, докт. Стоянка Пенева.

 

 

 

31 май 2011 г.

 

 

Втора нова, открита от български учени за 2011 г. в галактиката М31 Андромеда

Българска група за търсене на нови в близки галактики откри втора за тази година нова в галактиката M31 Андромеда.

Представяме анимация от две изображения, сменящи се през интервал от 1.5 секунди и показващи района на новата на 30 срещу 31 януари т.г. - преди регистрирането й, и на 29 срещу 30 май, когато бе открита на кадри заснети с 2м РКК-телескоп в НАО.

 

Прочетете повече

 

Снимки: гл. ас д-р Евгени Овчаров, Катедра Астрономия към СУ “Св. Климент Охридски”

 

 

 

6 май 2011 г.

 

 

 

Сатурн

Втора по големина планета в Слънчевата система и шеста по ред, Сатурн е газов гигант, 9.5 пъти по-голям по диаметър от Земята (120 000 км) и 745 пъти по-голям по обем. Периодът на една негова обиколка около Слънцето е 29.46 земни години, при средно отстояние от Слънцето 1426.1 млн. км.

През тези майски нощи Сатурн се наблюдава удобно в съзвездие Девица през почти цялата нощ, на малко повече от 1^о югоизточно от звездата Порима - γ Девица. Яркостта на планетата е около 0.6^m (видима звездна величина), а ъгловият й диаметър - 19 дъгови секунди. Пръстенът на планетата се вижда отделен от самата планета през зрителна тръба с увеличение около 30 пъти, но за по-комфортното наблюдение на системата от пръстени е препоръчително увеличение поне 80 пъти - в окуляра на по-мощен телескоп. При по-големи увеличения и добри атмосферни условия става достъпен процепът на Касини между най-външният пръстен, отбелязван с буквата A и по-вътрешният (най-широк) пръстен B. Наблюдението на процепа на Френч между пръстенът B и най-вътрешният по-тъмен пръстен C е вече по-трудна задача (на снимката той едва се различава), но при спокойна атмосфера и с качествен мощен инструмент, това също е възможно.

Ако посочите изображението с мишката, ще се появят имената на по-ярките спътници на Сатурн, от които най-яркият Титан е добре видим дори и с обикновен бинокъл. Останалите спътници се откриват лесно в окуляра на по-мощна зрителна тръба, а за да ги идентифицирате правилно, можете да направите справка за разположението им в момента на наблюдението, в някой виртуален планетариум.

 

Технически данни: 14” Meade SCT, Phillips SPC900 NC Webcam, сума от 1600 кадъра. За спътниците - 15s експозиция с Meade DSI.

Снимка и цифрова обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

26 април 2011 г.

 

 

Разсеяният звезден куп NGC 869 (h) в съзвездие Персей

Разсеяният звезден куп NGC 869 е видимо по-яркият и по-концентрираният от известния Двоен куп “Ха и Хи” в съзвездие Персей (Double Cluster - NGC 869 and NGC 884, or “H” and “Chi”). Оценките за разстоянието до него варират между 7100 и 7600 светлинни години. Видимият му диаметър е близо 30 ъглови минути - колкото пълната Луна гледана с невъоръжено око. Купът съдържа около 400 млади сини звезди от спектрален клас B0, които заедно с няколко непринадлежащи към него оранжеви звезди, придават особено атрактивен вид на тази част от небето, разглеждана с неголяма зрителна тръба. Поради големите си видими размери и яркостта си от 4.4-та видима звездна величина, Двойният куп е достъпен с невъоръжено око и е бил каталогизиран за пръв път от Хипарх около 130 г. пр. н. е. Счита се обаче, че той е бил известен много преди това – от дълбока древност.

През пролетта, в началото на някоя ясна и безлунна нощ, можете да откриете Двойният куп ниско над северозападния хоризонт, с просто око или помагайки си с бинокъл. Най-удобно той се наблюдава през есента и зимата, когато е високо в небето през по-голямата част от нощта.

 

Технически данни: 50/70/172 см Шмит телескоп на НАО, CCD-камера SBIG STL 11000 M.

Снимка: Емил Иванов и Пенчо Маркишки.

Цифрова обработка: Емил Иванов.

 

 

 

18 април 2011 г.

 

 

 

Лунните Апенини

Лунните Апенини (Montes Apenninus) са дълга планинска верига в северното полукълбо на Луната, издигаща се по югоизточната граница на Морето на дъждовете. Нейните върхове хвърлят най-ясни сенки когато Луната е във фаза първа или последна четвърт. Снимката показва района около Апенините както изглежда той при първа четвърт, в окуляра на телескоп с увеличение 260 пъти (мащаба е същия ако разглеждате изображението на 17” монитор с резолюция 1280х1024 пиксела, от дистанция 25 см).

Ако посочите изображението с мишката ще видите имената на планинските масиви, изграждащи веригата и на други близки обекти.

 

Масиви от Апенините:

Име                                     Уолф (Wolff)                         Ампер (Ampère)                   Хюйгенс (Huygens)              Брадли (Bradley)                  Хадли Делта (Hadley Delta) Хадли (Hadley)

Височина 3.5 км 3.0 км 4.7 км 4.2 км 3.6 км 4.6 км

 

По-големи кратери в района на Апенините:

Кратер Архимед (Arhimedes), диаметър 83 км - най-големият кратер в Морето на дъждовете, вал висок 1.9 км с терасовидна структура, равно дъно - без централно възвишение;

Кратер Ератостен (Eratosthenes), диаметър 60 км, вал с терасовидна вътрешна структура, високо централно възвишение;

Кратер Аристил (Aristyllus), диаметър 55 км;

Кратер Автолик (Autolycus), диаметър 39 км;

Кратер Тимохарис (Timocharis), диаметър 37 км.

 

Технически данни: Менискас-телескоп 180/1800 на НАО, F/10, резултантно фокусно разстояние 6м при F/33 постигнато с телеконвертор. Фотоапарат Canon EOS 350D, експозиция 0.5s при 200 ISO.

 

Снимка, цифрова обработка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

10 април 2011 г.

 

 

 

Мъглявината Simeis 147 в съзвездие Бик

Мъглявината Simeis 147, известна още като Sharpless 2-240 или Спагетите (Spaghetti Nebula), също като мъглявината Медуза е останка от взривила се свръхнова в нашата галактика. Отдалечена е на близо 3000 светлинни години от нас и има доста голям ъглов диаметър - около 3 градуса, което е колкото 6 пъти диаметъра на пълната Луна гледана с просто око. Ако преместите показалеца на мишката върху снимката, горе вляво ще се появи изображение на Луната за сравнение. Видимият размер на мъглявината и разстоянието до нея говорят за реалното пространство, което тя заема в космоса - около 150 светлинни години в диаметър. Въпреки размерите си, мъглявината има изключително слабо светене, поради което тя не фигурира в най-популярните астрономически каталози за мъглявинни обекти. Открита е едва през 1952 г. в Симеизката обсерватория (п-в Крим, Украйна).

Малкият ярко-червен обект долу вляво на снимката е емисионната мъглявина Sharpless 2-242, отдалечена от нас на близо 6900 светлинни години, т.е. повече от два пъти разстоянието до Simeis 147.

Такава детайлна снимка може да се получи само след много дълги експозиции - в случая общо 16 часа, по време на които слабата светлина от обекта предизвиква бавно натрупващ се сигнал в приемника на CCD-камерата. По този начин със средствата на фотографията са открити и изследвани изключително много слаби астрономически обекти, чието директно наблюдение в окуляра на телескоп е абсолютно невъзможно, дори и с най-големите съвременни телескопи. Така фотографията разширява неимоверно много кръгозора на астрономията и на много други науки.

 

Технически данни: обектив Canon 300mm, f/2.8, CCD-камера SBIG STL 11000 M, монтировка DDM85.

Експозиции: по 480 мин. в тесноивични филтри Hα (емисия на водорода на 656.3nm) и OIII (емисии на кислорода на 495.9 и 500.7nm), общо 960 мин. (16 часа). Така получените изображения са използвани съответно за каналите R и B. G-каналът е компютърно генериран.

 

Снимка и цифрова обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

3 април 2011 г.

 

 

Мъглявината Медуза в съзвездие Близнаци

Мъглявината Медуза (Jellyfish Nebula - IC443 или Sharpless 248) в съзвездие Близнаци е останка от взривила се свръхнова в нашата галактика. Отдалечена е от нас на около 5000 светлинни години. Ъгловият й диаметър е близо 50 дъгови минути, което предвид разстоянието до нея, говори за реален диаметър в космическото пространство около 70 светлинни години. Освен водород, при взрива в околното пространство са изхвърлени и по-тежки химически елементи като кислород, въглерод, силиций, желязо и др., образували се при термоядрения синтез в недрата на загиналата звезда, протичал през целият й живот. В един следващ етап, тези вещества могат да послужат като градивен материал за образуването на нови звезди и планетни системи, подобни на нашето Слънце и Слънчева система.

Мъглявината Медуза е в съседство с голям тъмен молекулярен облак от космически газ и прах, с който ударната вълна частично е взаимодействала, формирайки наблюдаваната сега размесена структура от светли дъги и нишки с обширни по-тъмни области в югоизточната част на изображението (долу вляво).

Останката от ядрото на взривилата се звезда сега е известна като CXOU J061705.3 222127 - бързо въртяща се неутронна звезда, която се намира в южната част на мъглявината и е източник на рентгеново лъчение.

 

Технически данни: ASA N12 астрограф, 12”, f/6.3, CCD-камера SBIG STL 11000 M, монтировка DDM85.

Експозиции: по 480 мин. в тесноивични филтри Hα (емисия на водорода на 656.3nm) и OIII (емисии на кислорода на 495.9 и 500.7nm), общо 16 часа. Така получените изображения са използвани съответно за каналите R и B. G-каналът е компютърно генериран.

 

Снимка и цифрова обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

27 март 2011 г.

 

 

 

Метеор със сложна траектория и Двойният звезден куп в Персей

Тази снимка показва районът около т. нар. Двоен звезден куп в съзвездие Персей (NGC869 и NGC884), заедно с метеор, случайно прелетял през полето на фотообектива. Ако посочите изображението с мишката ще видите увеличена частта с траекторията на метеора, където ясно се вижда, че последната има доста сложен вид. Това е сравнително рядко явление, при което поради люспообразна (менисковидна) форма на метеорното тяло и изместен център на неговата маса, то придобива спираловидна траектория при навлизане в съпротивителната среда на земната атмосфера. На снимката се вижда, че амплитудата на колебанията в траекторията са неравномерни, с тенденция към намаляване в процеса на изпарението на метеорното тяло.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350D, обектив 2.8(4)/80, експозиция 46s при ISO 1600, с водене от самоделна лека екваториална установка. 25 март 2011 г., 22:41:20 LT.

 

Снимка: Пенчо Маркишки.

Цифрова обработка: няма.

Текст: Валентин Велков - НАОП-Варна и Пенчо Маркишки.

 

Вижте още снимки от същата нощ.

 

 

 

20 март 2011 г.

 

 

 

Съзвездието Лира в пролетното небе

Снимката показва утринният вид на небето през март над Родопите, с настъпващите от изток пролетни и летни съзвездия. В края на нощта, високо над източния хоризонт вече блести звездата Вега - най-бляскавата звезда (α) от малкото съзвездие Лира и четвърта по блясък на цялото звездно небе. Вега е една от най-близките до нас звезди - отдалечена е на разстояние близо 25 светлинни години.

Ако посочите изображението с мишката ще се появят очертанията на съзвездието, означенията на звездите в него според каталога на Байер и имената на по-ярките звезди. Интересен обект, видим и с просто око е звездата ε от Лира, която на голямата версия на тази снимка изглежда двойна, но разглеждана през мощна зрителна тръба се оказва, че всеки един от двата й компонента е също двойна звезда, т.е. ε Лира е кратна система - двойка от двойни звезди.

Вега е една от звездите, образуващи т. нар. Летен триъгълник, заедно с още две ярки звезди - Денеб от съзвездие Лебед и Алтаир от съзвездие Орел. Летният триъгълник блести високо в небето през летните и есенни нощи, като привлича погледа и с едни от най-ярките области на Млечният път, видими в същата част на небето.

В гръцката митология съзвездието Лира се свързва с легендите за Орфей. Преданието разказва, че след убийството на музиканта, неговата лира била хвърлена в река, но Зевс пратил орел да я извади и поставил нея и орела на небето, като близки съзвездия.

Ромбичната фигура на Лира е провокирала въображението и на нашият народ - в българската народна астрономия това съзвездие много сполучливо е оприличено на свредел, в чиито връх блести Вега.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350D, обектив Pentacon 2.8/29, експозиция 20s при ISO 800, без водене - от неподвижен статив.

 

Снимка, цифрова обработка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

13 март 2011 г.

 

 

Кратерът Платон и лунните Алпи

Тази снимка показва в едър план една малка част от северното полукълбо на Луната – районът на кратера Платон, така както изглежда в окуляра на телескоп при увеличение 450 пъти (мащаба е същия ако разглеждате изображението на 17” монитор с резолюция 1280х1024 пиксела, от дистанция 25см). Този кратер привлича вниманието с тъмната си вътрешност и с липсата на централно възвишение, поради което е бил наричан лунно езеро. Диаметърът му е близо 100 км, а височината на върховете, изграждащи неговият вал варира между 900 и 1500 м. Възрастта на кратера е оценена на 3.8 млрд. години. В дясно от него се издигат върховете на лунните Алпи, а обширният тъмен и беден на кратери регион в долната част на снимката е Морето на дъждовете (Mare Imbrium). Над кратера се вижда част от Морето на студа (Mare Frigoris) – издължената тъмна област, също бедна на кратери. Т. нар. лунни морета всъщност са обширни безводни долини, в които доминират магмени породи скали – причината за по-тъмният им цвят.

През 1869 г. в кратера Платон са били наблюдавани оцветявания на площи от него, които били изтълкувани твърде странно от астрономите Камий Фламарион и Уилям Пикеринг. Те предположили, че оцветяванията са причинени от разпространила се растителност! Тогава идеята, че на Луната може да съществува живот под някаква форма, не е била чужда за мнозина учени. От тогава до сега много астрономи са регистрирали в този кратер изменения, като поява или изчезване на дребни неравности и на оцветени области, който някои наричат “преходни лунни явления”. Възможно е промяната на ъгъла на осветлението с напредването на дългият лунен ден, промяната с това на температурата или на др. физически фактори да стоят в основата на тези кратковременни феномени.

 

Технически данни: 18см Менискас-телескоп 180/1800 на НАО, F/10, окулярно увеличение 10x до резултантно фокусно разстояние 18м при F/100. Фотоапарат Canon EOS 350D, експозиция 1s при ISO 400.

13.03.2011 г., 21:03:39 UT.

 

Снимка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

6 март 2011 г.

 

 

 

Разширяването на Ракообразната мъглявина

Наблюдавайки звездното небе от Земята, можем да видим промени в положението и вида на астрономически обекти, принадлежащи предимно на нашата Слънчева система - планетите и техните спътници, Слънцето и Луната, астероиди и комети. Макар че движенията на далечни обекти като звезди, галактики, мъглявини и др. отдавна се изучават чрез спектрографски методи, сравнително рядко можем да забележим видима промяна във вида на обект от далечния космос в рамките на няколко години или дори на цял един човешки живот.

На тази фигура са насложени две изображения на Ракообразната мъглявина (Crab Nebula, M1 или NGC1952), получени с 2м телескоп в НАО-Рожен, съответно на 21.01.2002 г. и на 14.11.2010 г. Ако посочите фигурата с мишката ще се появи второто изображение и тогава ясно се вижда как нишковидните детайли от структурата на мъглявината (особено тези в краищата) са се преместили спрямо звездите, отдалечавайки се от центъра. Ефекта се дължи на разширяването на мъглявината след колосалният взрив на свръхнова, описан през 1054 г. от китайски астрономи. Можете да разгледате също една анимация, съставена само от изображенията получени в червен (R) филтър през 2002 и 2010 г.

Скоростта на разширение на М1 е около 1500 км/с, а разстоянието до нея - близо 6300 светлинни години. За интервала време от 8.8 години между двете снимки, радиалното разширение на мъглявината е около 416.3 млрд. км. Предвид разстоянието до М1, ще виждаме това разширение като преместване на детайлите в мъглявината, движещи се перпендикулярно на зрителния лъч, на ъгъл 1.4 дъгови секунди за периода. Такова изменение във вида на обекта е напълно възможно да се регистрира фотографски, с голям или средно голям телескоп.

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8.

Снимки:

за изображението от 2002 г.: д-р Никола Петров и д-р Галин Борисов, камера Photometrics CE200A;

за изображението от 2010 г.: д-р Никола Петров и Янко Николов, камера VersArray 1300B.

Цифрова обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

27 февруари 2011 г.

 

 

 

Активни области върху слънчевата повърхност, заснети през различни светофилтри

Това е панорама на диска на нашето светило с две групи слънчеви петна, заснети по време на повишената активност около средата на февруари т. г. Първото изображение е в бяла светлина, но ако преместите мишката върху него ще видите изображение с повече детайли, заснето през филтър Hα. Светлата област около петната от групата AR1158 (вдясно-долу) е т. нар. факелно поле - по-гореща област с по-интензивна конвекция, открояваща се върху фотосферата. Снимката в Hα показва гранулацията на слънчевата повърхност, както и множество протуберанси по края на слънчевия диск.

 

Технически данни: Телескоп Zeiss 100mm, фотоапарат Canon EOS 350D;

За изображението в бяло: филтър Mylar ND 3.8, експозиция 1/2000s при ISO 100, 16.2.2011, 10:57 LT.

За изображението в Hα: филтър Coronado SM 60, експозиция 1/10s при ISO 100, 16.2.2011, 10:23 LT.

 

Снимки и цифрова обработка: Борислав Петров, НАОП „Николай Коперник” Варна, с техника на НАОП-Варна.

 

 

  

20 февруари 2011 г.

 

 

Активна област от слънчевата повърхност

Преди няколко дни можеше да се наблюдава нарастване на голям активен регион върху слънчевата повърхност (групата слънчеви петна AR1158), с размери превишаващи 10 пъти диаметъра на нашата планета. Такава група е в състояние да предизвика доста мощна слънчева буря и съответно - красиви полярни сияния. Повече информация за т. нар. космическо време можете да видите на УЕБ-адрес http://www.spaceweather.com/. 

 

Технически данни: 15 см менисков Касегрен-телескоп на Астрономическия център при Шуменски университет „Еп. К. Преславски”. Фокусно разстояние 2.25м, F/15. Приемник: PC Ocular (електронен окуляр на Bresser Optics).

 

Снимка: Сунай Ибрямов, студент спец. Астрономия в ШУ “Еп. К. Преславски”, 14 февруари 2011 г.

Цифрова обработка и текст: д-р Никола Петров.

 

 

 

 

14 февруари 2011 г.

 

 

 

Мъглявината Розетка в съзвездие Еднорог

Мъглявината Розетка (Rosette Nebula, NGC 2237-9 или Caldwell 49) е дифузна мъглявина, съдържаща междузвезден газ и прах. Оценките за разстоянието до нея варират между 4900 и 5500 светлинни години и предвид ъгловият й размер от 60x80 дъгови минути, тя заема област в космическото пространство с диаметър близо 130 светлинни години. Във вътрешността на мъглявината се намира разсеяният звезден куп NGC 2244, съставен от млади горещи звезди от спектрални класове O и B. Както и в други дифузни мъглявини с активно звездообразуване, звездният вятър около по-мощно излъчващите звезди създава в околният газ области с нееднородна плътност, което задвижва следващи процеси на формиране на нови звезди.

При визуални наблюдения разсеяният куп NGC 2244 в Еднорог може да се види с бинокъл или с малка зрителна тръба, но самата мъглявина е твърде бледа и нейното сияние се забелязва трудно, само при много добри условия – тъмно ясно небе, далеч от градските светлини.

За червеният и синият канал на тази снимка са използвани две изображения получени в тесноивични филтри, съответно Hα (емисия на водорода на 656.3nm) и OIII (емисии на кислорода на 495.9 и 500.7nm). Изображението за зеленият канал е компютърно генерирано. Ако преместите мишката върху снимката, ще видите само изображението в Hα.

 

Технически данни: ASA N12 астрограф, 12”, f/3.6, монтировка DDM85, CCD-камера SBIG STL 11000 M.

Експозиции: по 180 мин. във филтри Hα и OIII.

 

Снимки и цифрова обработка: Емил Иванов, с лична техника.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

6 февруари 2011 г.

 

 

Кометата Хейл-Боп (от архива на НАО)

Мнозина дълго ще помнят ярката комета Хейл-Боп от пролетта на 1997 г. (Hale-Bopp, C/1995 O1) - най-дълго наблюдаваната с невъоръжено око комета на 20-и век. Освен с двете си пищни опашки - бледожълтата прахова и синкавата йонна, кометата бе атрактивна и с видимото си движение на фона на Млечния път. От началото на 1997 г. до края на май тя премина през съзвездията Змия, Орел, Стрела, Малка лисица, Лебед, Гущер, Андромеда, Персей и Бик, като в края на зимата и началото на пролетта бе най-забележителната част от нейният път. Тогава Хейл-Боп можеше да се наблюдава с невъоръжено око на северозапад след залеза, дори от силно осветените големи градове.

Кометата C/1995 O1 е открита на 23 юли 1995 г. от двама американски любители - Алън Хейл и Томас Боп. Тя прелетя най-близо до Земята на 23 март 1997 г., на разстояние 1.3 астрономически единици (AU) и премина през перихелия си на 1 април 1997 г., на разстояние 0.91 AU от Слънцето.

На тази снимка кометата е сред звездите на съзвездието Гущер, на 13 март 1997 г. в 02:54:40 ч. наше официално време.

 

Технически данни: 50/70/172 см Шмит телескоп на НАО, експозиция 20 мин. на фотоплака, заведена в архива като ROZ70_007479HB.

 

Снимка: д-р Веселка Радева и Ташко Вълчев.

Цифрова обработка: д-р Никола Петров.

Текст: Пенчо Маркишки.

  

 

 

30 януари 2011 г.

 

 

Нова, открита в галактиката М31 Андромеда

Българска група за търсене на нови в близки галактики откри поредната нова в галактиката M31 в съзвездие Андромеда. Представяме анимация от две изображения, сменящи се през интервал от 2 секунди, показващи района на новата на 15 януари - преди нейното регистриране, и на 27 януари, когато бе открита на кадри получени с 50/70см Шмит телескоп в НАО-Рожен.

 

Вижте повече

 

Снимки: гл. ас д-р Евгени Овчаров, Катедра Астрономия към СУ “Св. Климент Охридски”

 

 

 

24 януари 2011 г.

 

 

Луната, Плеядите и Хиядите над 50/70 см Шмит телескоп в НАО

Луната, звездните купове Плеяди (M45) и Хияди в съзвездие Бик, прозиращи през високи облаци над 50/70см Шмит телескоп в НАО Рожен.

Още в древни времена астрономите забелязали цикличността в движенията и фазите на Луната, и случаите, когато по своя небесен път тя преминава видимо близо до Плеядите. Понякога Луната закрива (окултира) част от звездите в този куп. Чрез подобни наблюдения може да се обясни продължителността на т. нар. сидеричен месец, който трае 27 денонощия, 7 часа, 43 минути и 12 секунди. За това време Луната прави една пълна обиколка около Земята, т.е. преминава два пъти покрай избрана звезда (в частност - от купа Плеяди), намираща се близо до нейният видим път по небето. За разлика от този, по-популярният синодичен месец (наричан просто лунен месец) е с продължителност 29 денонощия, 12 часа, 44 минути и 3 секунди - времето между две еднакви лунни фази (например между две новолуния). Разликата между двата типа месеци се дължи на особености в начина, по който Слънцето осветява Луната от гледна точка на земен наблюдател, по време на взаимното движение на Луната около Земята и Земята заедно с Луната - около Слънцето.

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350 D, обектив Pentacon 2.8(4)/29, експозиция 10s при ISO 400, без водене.

 

Снимка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

17 януари 2011 г.

 

 

Сферичният звезден куп M15 в съзвездие Пегас

М15 (или NGC 7078) е един от най-големите сферични звездни купове, носещ се в покрайнините на нашата галактика. Отдалечен е от нас на 33 600 светлинни години и заема пространство с диаметър 175 светлинни години. Огромното стълпотворение от звезди около центъра на купа затруднява оценката на техния брой, който може да варира от 100 000 до 1 млн. Има предположения, че тази голяма плътност се дължи на гравитационното влияние на свръхмасивен обект (черна дупка), разположен в самият център на купа. М15 съдържа червени звезди-гиганти, чиято възраст е съизмерима с тази на Вселената – около 13 млрд. години. Логично купът съдържа и останките на загинали звезди – пулсари и планетарни мъглявини. В него са открити също 112 променливи звезди.

Купът М15 е видим и с малък любителски телескоп. Той е с яркост 6.2 звездна величина и има видим диаметър около12 дъгови минути. Открит е от Жан Доминик Маралди през 1746 г.

 

Технически данни: 2м  RCC-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до –110^оС.  Експозиции и филтри: 360s в R, 360s във V и 300s в B.

 

Снимка: Янко Николов, Александър Куртенков, Митко Чуралски.

Цифрова обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

Вижте за сравнение снимка на същия обект от космическия телескоп Хъбъл.

 

 

 

10 януари 2011 г.

 

 

Мъглявината Сова в съзвездие Голяма мечка

Мъглявината Сова (Owl Nebula - М97 или NGC3587) в съзвездие Голяма мечка е планетарна мъглявина с яркост 9.8-а звездна величина. Звездата – бяло джудже в нейният център, е с блясък от 16-та звездна величина и има маса около 0.7 слънчеви маси. Самата мъглявина се оценява на около 0.15 слънчеви маси. Ъгловите размери на обекта са 3.3’ х 3.4’, а разстоянието до него е около 2300 светлинни години. Възрастта на мъглявината е близо 6000 години. Както всички планетарни мъглявини, M97 е разширяващ се облак от газ около централната загиваща звезда.

 

Технически данни: 2м  RCC-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до –110^оС.  Експозиции и филтри: 360s в R, 360s във V и 300s в B.

 

Снимка: Янко Николов, Александър Куртенков, Митко Чуралски.

Цифрова обработка: Емил Иванов.

 

 

 

5 януари 2011 г.

 

 

Частично слънчево затъмнение - 4 януари 2011 г.

Въпреки лошите метеорологични условия, на 4 януари преди обяд от много градове в нашата страна можеше да се наблюдава частично слънчево затъмнение, с около 73% закриване на слънчевия диск. Затъмнението бе видимо от северна Африка, Европа, северна и североизточна Азия и най-северните части на Северна Америка. 

 

Технически данни: фотоапарат Canon EOS 350 D, телеобектив Pentacon 4/200 MC, жълт светофилтър.

 

Снимки: Пенчо Маркишки, с лична техника.

 

Oще фотографии от явлението можете да видите ако проследите следните връзки:

Частично слънчево затъмнение от Виена, снимки: Емил Иванов;

Частично слънчево затъмнение от Шумен, снимки: Пенчо Маркишки;

Астрономически форум на Звездно общество - снимки и клипове от много автори;

Фото-форум - снимки от много автори.

 

 

 

 27 декември 2010 г.

 

 

 

Голямата мъглявина в Орион заснета с различни по тип светофилтри

 Голямата мъглявина в съзвездието Орион (Orion Nebula – M42 или NGC1976) е най-ярката дифузна мъглявина на звездното небе. Тя е забележима и с невъоръжено око. Наблюдавана с бинокъл или с неголяма зрителна тръба, тази червеникава емисионна мъглявина, заедно с още няколко обекта в близост – синкавата отражателна мъглявина Бягащ човек (Running Man - NGC1977), слабите звезди образуващи ”меча” на Орион и трите ярки звезди от ”поясa” на легендарния ловец, обрисуват едно от най-красивите кътчета на звездното небе.

Мъглявината М42 е един от най-добре проучените астрономически обекти – област с диаметър близо 24 светлинни години, в която поради колапс на облаците от междузвезден газ и прах се зараждат нови звезди (вижте още подробности в текста за Трапеца в Орион). М42 и останалите мъглявини, видими в същия район на небето, са част от огромен комплекс от тъмни молекулярни облаци, намиращ се по посока на съзвездието Орион. В някои части от него студените облаци от газ и прах са осветени от звездите и там се наблюдават синкави отражателни мъглявини, като NGC1973, NGC1975, NGC1977, М78 и др. В други части от комплекса облаците са горещи – под въздействие на мощното лъчение на близко разположени млади звезди. Водородът там свети в червената си спектрална линия Hα и образува емисионни мъглявини като М42, М43, Пламъка – NGC2024 и IC434. Понякога се наблюдават тъмни прахови облаци на фона на по-далечни светещи мъглявини, като Конската глава - B33.

Газовата природа на мъглявината М42 е установена за пръв път през 1865 г. от Уйлям Хъгинс чрез спектроскопски наблюдения. През 1880 г. Хенри Дрейпър прави първата снимка на мъглявината. Със средствата на съвременната астрономия, във вътрешността на мъглявината са установени множество процеси, като формиране на протопланетни дискове около някои от звездите и шокови вълни в газа, породени от звездния вятър около по-интензивно излъчващите звезди. Тези вълни пораждат нови области с нееднородна плътност в мъглявината и съответно – стимулират звездообразуване в тях, като следствие от предизвиканото гравитационно свиване (колапс) на веществото.

 

Снимката показва Голямата мъглявина в Орион заснета с дълги експозиции в RGB-филтри. Ако посочите изображението с мишката. то ще се замени от второ, получено с тесноивични филтри с пропускане около линиите SII на сярата (671.7 и 673.1 nm), Hα на водорода (656.3 nm) и в OIII на кислорода (495.9 и 500.7 nm). Във второто изображение много по-ясно са очертани тъмните детайли в мъглявината. При сравнение на двете снимки се открива голяма разлика в светенето на централната част на мъглявината (изображението в SHO практически не съдържа емисия в синьо).

Ако щракнете върху изображението ще видите снимките уголемени, със същия ефект за сравнение.

 

Технически данни: ASA N12 астрограф, 12”, f/3.6, монтировка DDM85, CCD-камера SBIG STL 11000M. Експозиции и филтри:

за изображението в RGB - по 90 min в R, G и B, общо 270 min;

за изображението в SHO - по 90 min в SII, Hα и OIII, общо 270 min, заместени според т. нар. палета на телескопа Хъбъл: SII вместо R, Hα вместо G и OIII вместо B.

 

Снимки и цифрова обработка: Емил Иванов, с лична техника.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

Вижте също детайли в мъглявините M42, M43 и NGC1977 при експозиции с различна продължителност от същия автор.

 

 

 

20 декември 2010 г.

 

 

Трапецът в съзвездие Орион (Trapezium cluster - Theta Orionis)

Във вътрешността на голямата дифузна мъглявина М42 в съзвездието Орион се намира разсеяния звезден куп Трапец, в който с любителски телескоп могат да се наброят 5 – 6 звезди. Четирите по-ярки от тях са разположени във форма на трапец, от където идва името на обекта. Всички звезди от този куп са млади – на около 300 000 години, формирани от водорода в мъглявината М42. Процесът на формиране на нови звезди там продължава и до сега - мъглявината е своеобразна “звездна ясла”, в която Трапецът е само част от още по-голям куп, наречен Orion Nebula Cluster (ONC), съдържащ близо 2000 млади звезди разхвърлени в пространство с диаметър около 20 светлинни години. По-ярките звезди от Трапеца са изключително горещи, с маси превишаващи слънчевата 15 до 30 пъти. Те заемат пространство с диаметър около 1.5 светлинни години. Мощното им излъчване осветява мъглявината отвътре и като следствие от това се възбужда червеното светене на водорода, в неговата най-интензивна спектрална линия Hα. Има данни за наличие на протопланетни дискове около някои от звездите – етап от формирането на бъдещи планетарни системи.

Трапецът в Орион е отдалечен от нас на разстояние, което светлината изминава за близо 1350 години. Купът е бил наблюдаван за пръв път с телескоп от Галилео Галилей на 4 февруари 1617 г. В окулярите на по-мощен бинокъл или зрителна тръба Трапецът и обгръщащата го мъглявина са великолепна гледка.

 

Технически данни: 60 см Касегрен телескоп на НАО, фокусно разстояние 7.5м, F/12.5, CCD-камера FLI  PL 9000,  Експозиции и филтри: 360s в R, 350s във V и 500s в B.

 

 

 

13 декември 2010 г.

 

 

Част от северното полукълбо на Луната

Снимката показва една от най-богатите на кратери области от лунната повърхност, в момент, когато слънчевата светлина я осветява косо и подчертава особено контрастно нейният релеф. Дори неспециалист може да съди за възрастта на лунните кратери по очертанията на техните валове. Младите кратери са с добре оформени непрекъснати валове, а тези на древните са пресечени от множество неравности или са вече припокрити от нови кратери, образували се при по-късни метеоритни удари. Могат да се видят нови по-малки кратери във вътрешността на някои от древните.

По-тъмните и бедни на кратери области от лунната повърхност са обширни равни долини, наречени морета. В тях отразяващата способност на скалите (т. нар. албедо) е по-ниска – типично за магмените породи скали. Някога тези райони са били заляти от разтопена магма. Възрастта на Луната се оценява на около 4.5 млрд. години - близка до тази на Земята.

 

Технически данни: 60 см Касегрен телескоп на НАО, фокусно разстояние 7.5м, F/12.5, CCD-камера FLI  PL 9000,  експозиция 3s в I-филтър.

 

 

  

29 ноември 2010 г.

 

 

Разсеяният звезден куп М 52 и мъглявината Мехур в съзвездие Касиопея

Тази снимка показва един от редките случай, когато два красиви астрономически обекта могат да се наблюдават заедно в полето на средно голям телескоп.

Разсеяният звезден куп М 52 (или NGC 7654 - горе вляво) е разположен сред богата на звезди област от Млечния път. Открит е от Шарл Месие през 1774 г. Ъгловият диаметър на купа е 13’, което предвид осреднената оценка за разстоянието до него - близо 5 000 светлинни години, означава реален диаметър на купа в космическото пространство около 19 светлинни години.

Мъглявината Мехур (Bubble Nebula - NGC 7635, известна още като Sharpless 162 или Caldwell 11) е образувана от веществото на гигантски молекулярен облак, оказало се под въздействието на т. нар. звезден вятър от масивната гореща звезда SAO 20575, с маса надвишаваща 15 пъти масата на Слънцето.

 

Технически данни: 50/70/172 см Шмит телескоп на НАО, CCD-камера FLI  PL 16803, по 8 експозиции с времетраене 60s във филтри R, V и B, общо 1200s (20 min.).

 

Снимка и цифрова обработка: Пенчо Маркишки.

Снимката е получена в лунен период, с разрешение на ръководството на обсерваторията.

 

 

 

22 ноември 2010 г.

 

 

Ракообразната мъглявина М1 в съзвездие Бик

Ракообразната мъглявина (Crab Nebula - М1 или NGC1952) е останка от взривила се масивна звезда (т. нар. свръхнова). Самият взрив е наблюдаван и описан през 1054 г. в китайски и арабски летописи, като новопоявила се много ярка звезда, видима дори и през деня. Мъглявината е наблюдавана за пръв път от Джон Бивайс през 1731 г. и по-късно - от Шарл Месие през 1758 г., който започва своят известен каталог за мъглявинни обекти и звездни купове именно с нея. От там идва най-популярното означение на този обект - М1.

Съвременни изследвания показват, че Ракообразната мъглявина продължава да се разширява след колосалният взрив, със скорост достигаща 1500 км/с. В нейният център сега се намира звезда-пулсар - останка от взривилата се звезда. Този пулсар е първата открита неутронна звезда, светеща и във видимата област на спектъра. Разстоянието до Ракообразната мъглявина е близо 6300 светлинни години.

Нишковидната структура на мъглявината позволява по нейни снимки в такъв мащаб да се придобие представа за влиянието на земната атмосфера върху качеството на образа, получен с голям наземен телескоп. Посочете изображението с мишката за да се замени то със вторo, заснетo при т. нар. сийнг 2.4"  - с уголемени размери на звездните изображения поради повишена турбулентност в атмосферата. Сравнете детайлността на двете снимки.

 

Технически данни: 2м  РКК-телескоп на НАО, фокусно разстояние 16 м, F/8, CCD-камера VersArray 1300 B охладена до -110^оС. Експозиции и филтри: 360s в R, 360s във V и 600s в B.

 

Снимки: д-р Никола Петров и Янко Николов.

Цифрова обработка: Емил Иванов.

Текст: Пенчо Маркишки.

 

Вижте за сравнение снимка на същия обект от космическия телескоп Хъбъл.

 

 

 

15 ноември 2010 г.

 

 

Кометата 103P/Hartley 2

Кометата е открита от Малкълм Хартли (Malcolm Hartley) на 15 март 1986 г. в обсерваторията Siding Spring, Австралия. Тя е късопериодична - с орбитален период 6.4 години. Кометата е ”джудже” - малко тяло с размери около 1.2 до 1.6 км и на 20 октомври 2010 г. прелетя най-близо до Земята – на около 18 млн. км. Яркостта на кометата бе достатъчна за да се наблюдава с бинокъл от около средата на октомври до към средата на ноември, когато тя премина сред звездите на съзвездията Персей, Колар, Близнаци, Малко куче и Еднорог.

103P бе цел на мисията Deep Impact - на 4 ноември междупланетна станция на NASA прелетя на около 700 км от кометата и предаде детайлни снимки на нейното ядро.

 

Технически данни: 50/70/172 см Шмит телескоп на НАО, CCD-камера FLI  PL 16803, по 4 експозиции с времетраене 20s във филтри R, V и B, общо 240s. (с редуване по 1 експ. във всеки филтър, общо 4 цикъла на филтърния барабан).

 

Снимка и цифрова обработка: Пенчо Маркишки.

Снимката е получена в лунен период, с разрешение на ръководството на обсерваторията.

 

Вижте още снимки на кометата 103P/Hartley 2 от НАО-Рожен

 

 

 

8 ноември 2010 г.

 

 

Мъглявините Конска глава и Пламък в съзвездие Орион

Мъглявината Конска глава (Horsehead Nebula, известна още като Barnard 33) е тъмна прахова мъглявина, част от огромен комплекс от тъмни молекулярни облаци, намиращи се по посока на съзвездието Орион. Тя се откроява на фона на емисионната мъглявина IC434. Отдалечена е от нас на около 1500 светлинни години.

Емисионната мъглявина Пламък (Flame Nebula - NGC2024) се намира под въздействие на мощното ултравиолетово излъчване на звездата Алнитак (ζ Ori) – най-източната звезда от ”пояса” на Орион. Това лъчение възбужда светенето на водорода в характерната за него червена спектрална линия Hα. На фона на обширните светещи региони се наблюдава мрежа от тъмни ивици плътен прах, придаващи характерната форма на мъглявината, наподобяваща горящ пламък.

 

Технически данни: 50/70/172 см Шмит телескоп на НАО, CCD-камера FLI  PL 16803, по 3 експозиции с времетраене 100s във филтри R, V и B, общо 900s.

 

Снимка, цифрова обработка и текст: Пенчо Маркишки.

 

 

 

Новини | Фотогалерии | Наблюдения | Астрономически каленндар на ИА с НАО | Други астрокалендари